Из „Отмъщението на Монца” от Джо Абъркромби
БЕНА МУРКАТО СПАСЯВА ЖИВОТ
Изгревът беше с цвят на кръв. Процеждаше се от изток, обагряше небето в червено, а облаците добавяха златиста окраска. Пътят се виеше по планинския склон към крепостта Фонтецармо – скупчени черни кули, издигащи се към небето. Червено, черно и златно.
Цветовете на тяхната професия.
– Монца, тази сутрин си особено красива.
Тя въздъхна, сякаш това беше случайно. Все едно не бе прекарала цял час в кипрене пред огледалото.
– Фактите са си факти. Изреждането им не е дарба. Само доказва, че не си сляп. – Тя се прозя и се протегна на седлото, за да го накара да почака още малко. – Но мога да чуя още по темата.
Той прочисти шумно гърлото си и вдигна ръка като лош актьор, започващ монолога си.
– Косата ти е като... воал от блестящ самур!
– Помпозно говедо. Какво беше вчера? Среднощна завеса. Хареса ми повече, защото имаше някаква поезия. Лоша, но все пак я имаше.
– Мамка му. – Той се намръщи към облаците. – Очите ти сияят като безценни сапфири!
– Сега пък имам камъни на лицето, а?
– Устните ти са като розови цветчета?
Тя го наплю, но той беше готов и избегна храчката, която падна от другата страна на коня.
– Това е за напояване на розите ти, заднико. Можеш да се справиш по-добре.
– С всеки ден е по-трудно – простена той. – Пръстенът, който ти подарих, ти отива страшно много.
Монца наведе глава, за да му се полюбува. Рубинът беше колкото лешник и отразяваше лъчите на слънцето, сияеше като отворена рана.
– Получавала съм и по-лоши подаръци.
– Подхожда на огнения ти нрав.
Тя изсумтя.
– И на кървавата ми репутация.
– Майната є на репутацията! Приказки за глупаци! Ти си сън. Видение. Приличаш на... – Той щракна с пръсти. – На самата Богиня на войната!
– Богиня, а?
– На войната. Харесва ли ти?
– Става. Ако си и наполовина толкова добър в целуването на задника на херцог Орсо, може да получим премия.
Бена се нацупи.
– Най обожавам тлъстия кръгъл задник на Негово сиятелство рано сутрин. Има вкус на... власт.
Подковите чаткаха по пътя, юздите и седлата проскърцваха. Пътят се виеше нагоре, а околният свят оставаше в низината. Небето постепенно преминаваше от червено към розово. Вече се виждаше реката, проправяща си път през есенните гори. Блещукаща като армия в поход, устремена към морето. И към Талинс.
– Чакам – обади се Бена.
– Какво?
– Моя дял комплименти, разбира се.
– Ако главата ти се подуе още малко, направо ще се пръсне. – Тя нави копринените си ръкави. – Не искам да ми оцапаш новата риза с мозък.
– Пронизан съм! – Бена се стисна за гърдите. – Точно тук! Така ли се отплащаш за годините отдаденост, безсърдечна кучко?
– Ти ли намекваш, че си ми отдаден, селянино? Все едно кърлежът да е отдаден на тигрица!
– Тигрица ли? Ха! Когато те сравняват с животно, обикновено избират змията.
– По-добре е от червей.
– Курва.
– Страхливец.
– Убийца.
Това не можеше да го отрече. Между тях отново настъпи тишина. От едно дърво край пътя изчурулика птица.
Бена приближи коня си до нея и промърмори нежно:
– Тази сутрин си особено красива, Монца.
Това предизвика усмивка в ъгълчето на устата є. От онази страна, която той не виждаше.
– Е, фактите са си факти.
Добави коментар