Интервюто с проф. Никола Балабанов е предоставено от ПУ "Паисий Хилендарски".
Каква е частта на учения във Вашата личност и имате ли непознати за колегите и студентите Ви страни?
Ученият е преобладаващата част от мен, защото още в началото на академичната си работа се включих в изследователска дейност. Тогава тя беше свързана с физиката на твърдото тяло, на тази тема защитих първата си дисертация. След това приключих с тази тематика и се насочих към ядрената физика, която за мен беше голямата физика. Отидох на работа в Обединения институт за ядрени изследвания в Дубна /Русия/. След две и половина години се наложи да се върна, защото бях избран за зам.-ректор на университета. Но аз веднага издействах нови асистентски места в моята катедра и започнах да изпращам по двама души на година в Дубна. По такъв начин катедрата ни се свърза здраво с един изследователски институт – тук преподавателска работа, там наука. Направихме много неща в ядрената физика – изследвахме 30-40 ядра по непознати дотогава канали – ядрени реакции, чрез които възбуждахме тези ядра. А възбуденото ядро - също като възбудената жена – е нещо много интересно.
Ако имам непозната страна, тя е, че никога не изоставих хуманитаристиката. Когато завърших гимназия, взех награда за съчинение за Алеко Константинов, а драмсъставът на училището се представи с моя пиеса. Малко изненадващо за някои се записах да уча физика, но пиша книги и досега. Последната е за Найден Геров – истинско явление в историята на Възрожденския Пловдив.
Как бихте искали да Ви възприемат хората и всъщност интересувате ли се от мнението на другите?
Интересува ме, макар то да е много различно. Не мога да се похваля, че в моята среда ценят заниманията ми извън физиката, но всичко е въпрос на вътрешен мир. Винаги съм казвал, че големите физици са истински поети. Мога да дам много примери, като се започне от Галилей. Но съчетаването на толкова различни неща се случва все по-рядко и не се учудвам на колегите, които смятат, че у мен има някакво раздвоение на личността. Това например не ме вълнува особено.
Как решихте да поемете по пътя на академичното поприще?
Докато завърша университета, не съм си задавал въпроса какво ще стане с мен, защото в онези времена работата беше осигурена. Искаше ми се да остана в столицата, но нямах софийско жителство и ме разпределиха като учител в село Голямо Конаре. Но много скоро получих предложение от акад. Христо Христов да постъпя като асистент в Софийския университет. Спечелих конкурс и така тръгнаха нещата.
Кои са вашите учители в науката?
Номер едно сред тях е проф. Леон Митрани, когото през 1963 г. поканихме да оглави Катедрата по атомна физика в Пловдивския университет. Изключителен интелект, физик, който, където и да погледнеше, виждаше физика и знаеше какво може да се изкопчи от дадено физическо явление, защото виждаше под повърхността на това явление неговата същност. Наричам своя учителка и първата жена ядрен физик в България – Елисавета Карамихайлова, която е работила 20-25 години на Запад, след което през 1940 г. се връща у нас и създава Катедрата по атомна физика в Софийския университет. През 1958 г., още като студент третокурсник се запознах с нея, за да се подготвя за участие в една международна конференция в Москва. Първият доклад, който изнесох, беше под нейно ръководство. Преди две години написах книга за нея, защото тя заслужава това.
Добър избор ли е човек да се посвети на науката и образованието?
Лично аз смятам, че е най-добрият избор. Може би това е мое тясноведомствено отношение, защото съм минал по този път, но имам и друг аргумент - моята наука е свързана с природата. А природата е най-красивото нещо на този свят, аз лично винаги тази дума с главна буква, защото за мен природата е бог, тя е всичко.
Мислите ли, че фразата „Сега не е време за наука” е клише, или всъщност въпреки всички финансови проблеми в държавата у нас се правят изследвания на световно ниво?
Парите за наука никога не са стигали, но въпреки това те не са най-важното нещо. Древните мъдреци, например, са се разорявали, но им оставало удоволствието от знанието, от мисленето, от изследванията. Разбира се, научните изследвания стават все по-скъпи и например ядрената физика не може без пари, но ние намерихме начин чрез центъра в Дубна, а след това и чрез Европейския център в Женева да се включим с мозъците си и да участваме в проучванията на една световна тематика. Затова се радвам, че и сега наши студенти работят в Дубна и в ЦЕРН, защото голяма наука не може да се прави на едно бюро. На него може да се чете и да се мисли, но за науката трябвата и експерименти.
Университетите ли са мястото, в което трябва да се прави наука, или институтите към БАН и съществува ли ефектът „Лявата ръка не знае какво прави дясната” при това извършване на научни дейности на различни места?
Този ефект го има донякъде, което аз не одобрявам. Връзката между университетите и научните институти трябва да бъде много по-здрава, отколкото е сега. Навремето бяха създадени единни центрове по физика и математика и включваха именно съответните научни институти и факултети. Лошото е, че тези обединения не просъществуваха дори 10 години и не можа да се получи търсеният ефект. А обединяване на усилията трябва да има, защото, колкото повече хора мислят и работят по едно направление, толкова по-лесно ще се стигне до краен резултат.
Кое е най-интересното пред Вашата наука, погледната с хоризонта на 21-ви век?
Навремето, когато Демокрит е открил атома, е казал, че това е най-малката частица, която не се дели. Моето поколение имаше щастието да мине през още много етапи. Първо, бяха открити съставките на атома – електрони, протони и неутрони. След това се оказа, че в тях има още по-фундаментални частици, така че загадките остават. Един американски нобелист казва, че човекът по принцип е любопитен, но сред човешкия род в един момент са се появили мутанти с арогантно любопитство. Ние, физиците, сме такива и с арогантно любопитство ровим в тайните на природата.
А как окуражавате младите физици?
Винаги съм се опитвал да ги стимулирам, като четях лекции, освен по атомна и ядрена физика, и по фундаменталните идеи на физиката. Защото има колеги, които вече са завършили, но ако ги попиташ кои са петте най-фундаментални идеи на физиката, те не могат да ги кажат. Могат да извеждат формули и да решават задачи, но не са наясно с философията на физиката, например, с идеята за атомния строеж на материята.
Как си почивате и как се забавлявате?
Мен всичко в моята наука ме забавлява, забавлява ме и писането на книги, защото, за да напиша една страница, трябва да прочета 50 или 100. За почивка ми стига 1 час сън следобед и 5 часа през нощта.
Обичате ли да пътувате и имате ли свое място някъде по света?
Пътувал съм много, бил съм и в Африка, виждал съм водопада Виктория, общувал съм с онези шоколадови хора, което е много интересно. Но в Египет се замислих, че древните мислители и скулптори са създали сфинксове и богове с тяло на човек и глава на чакал или куче, тоест още преди хилядолетия са видели нещо, което физиците видяхме чак през ХХ век. Всички елементарни частици са някакви микросфинксове, в тях се съчетават противоречиви свойства. Например, фотонът е едновременно и частица, и вълна. Същото нещо са видели и древните хора – сфинксът е и човек, и лъв.
Има ли нещо, за което досега не сте намерили време в живота си, а то Ви привлича?
Сигурно има, но не се сещам. Може би недоброто познаване на английския език, заради което съм отказвал да стана сътрудник на ЮНЕСКО, или да отида да работя накъде на Запад. Пропуснал съм съблазнителни неща, но пък животът ми щеше да поеме в друга посока, а аз съм доволен от своя. Сега, след като вече не преподавам, искам да предам на младите чрез статии и книгите, които пиша, колкото може повече от знанията, които съм получил от моите учители. В това виждам смисъла на моя живот.